Реклама

[radiinter]

ГЛАВА 1

Мартин

Веднага след като ни видя, Мартин скочи на крака и започна да бяга лудо. "Хавиер! Паула!”Извика той,тичейки към нас, готов да ни прегърне. Бях шокиран, и не от неизмеримата спонтанна любов , а защото до преди няколко месеца, Мартин не можеше да говори. Глух и ням. От устата му излизаха само неразбираеми звуци и общуването с него беше почти невъзможно. Само на 3-годишна възраст той вече бе социален аутсайдер. Дете без бъдеще. Веднага след раждането си , той бе отхвърлен от света, но положението на Мартин не е толкова тежко. Проблемът е, че никой не си бе направил труда да се погрижи за него. Никой никога не бе проявил интерес към състоянието му. Като че ли съдбата му бе предопределена и не е имало възможност за подобрение. Необходима му беше само малко помощ. За една година Мартин се роди отново. Първо намесата на педиатър, който диагностицира проблема му, а след това дарението на един добър самарянин за закупуване на акустични апарати и най-накрая помощта на логопед, да го учи да говори. Три фази, които биха били в норма за всяко дете, родено в богата страна, но не за някой роден на място, което няма какво да предложи, където дори най-основните хигиенни и хранителни стандарти са несъществуващи.

Мартин е едно от над 550 деца, които всеки ден ние взимаме в Pupi фондацията. Всички те идват от Traza, едно от местата, на Remedios де Escalada в района на Lanus, една фавела образувана от 5 бедни квартала, където всичко липсва. Traza има 5000 жители, където по-голямата част от семействата живеят под прага на бедността. Наркотиците, насилието, тийнейджърската бременност са ежедневие. Питейна вода и електричеството са лукс. Няма детски градини и помощни центрове, няма спешна помощ. Те живеят на границата на оцеляването. Ектор, Джонатан, Микаела, Августина, Химена, Емилиано, Сантяго, Назарена, Карън и останалите идват от там. Всеки път, когато ги посещавам, атмосферата е празнична. И всеки път, сърцето ме боли,сега бъдещето им не е толкова тъмно, въпреки че пътуването ще бъде дълго и трудно. Всеки ден новите предизвикателства и трудности, ще се представят нови планини за изкачване. С помощта на всички, аз вярвам, че има още една възможност света да стане по-добър. Въпреки, че нашата помощ е капка в морето, но истинатае,че океана е направен от много капки вода.

Моето насърчение е ежедневният напредък на децата. Дори и днес чувам онова "Хавиер!", извикано с много чистота, като че ли е най-естественото нещо на света. Мартин сега говори. Мартин успя. Неговата история е една от многото малки успехи, които фондацията реализира всеки ден. Той е идеален пример за това как можем да постигнем добри резултати с постоянни усилия и жертви. Започват да летят ниско и на края високо. Това е философията на фондацията. Имам щастието концепцията да идва и от моето детство. Аз също съм роден в бедно семейство,но родителите ми никога не са ме лишавали от нищо. Най-голямото ми желание е децата сега да получат същата любов и привързаност, която имах и да им бъде дадена възможността да преследват мечтите си.

Точно както се е случи с мен, когато бях дете тичах след топката, когато дойде моментът да бъдат открити,също като мен.


ГЛАВА 2

Интер: Ранните признаци


Историята ми с Интер е с далечен произход.

Аз бях само дете и за мен,футбола означаваше Kемпес, Пасарела, Филол, Бертони, Тарантини и Ардилес.
Героят от Световната купа '78. Това е Диего Марадона, очевидно, новият талант на аржентинския футбол, но
Луис Меноти, треньорът на националният отбор, смяташе,че Марадона все още е твърде неопитен,за да носи lа camiseta albiceleste.


Футблът в онези времена аз индетифицирах с Индепендиенте, отборът, който семейството ми подкрепяше безумно. Въпрос на ДНК. Живеехме в Южна Док, един от крайните квартали на Авеланда в провинцията
на Буенос Айрес и за нас, хората на доковете, футболът е един от начините да се измъкнем от време на време от мизерията и тъгата на ежедневието.Вярно е, някои застанаха на страната на
по-големи отбори от града, Бока и Ривър, но те бяха малко. Аз се влюбих в Индепендиенте ,като че ли съм роден с тези цветове.Обичах ги от начало,безусловно,без “ако” или “но”. . Така че, преди наистина да мога да се разбера защо, аз подкрепях
Рикардо Бочини, Антонио Aлзаманди и Хорхе Бурручо.

Роден съм през 70-те и в това десетилетие Индепендиенте спечели всичко, което трябваше да спечелим- Първенство,
Либертадорес, Междуконтиненталната. И все пак, въпреки че отборът е с много трофеи ,привържeниците все още помнят два мача,които се играят няколко години по-рано,два мача,които никой не може да забрави,за два пъти последователно между 1964 г. и 1965 г., Индепендиенте успява да стигне до финала за
Междуконтинентална купа, трофей, който те прави най-добрия отбор в света.И двата пъти срещу Интер,
La Grande Inter на Ерера, Факети, Корсо и Мацола. И двата пъти Интер триумфира
в края на срещите, които са интензивни и легендарни (по времето, когато се играеше на разменени гостувания и в случай на равенство се хвърляше монета).

Въпреки, че аз не съм гледал тези мачове, за тях се говореше години, по спомените на бащи
и дядовци. Ударът от загубата на два пъти от един и същи италиански отбор,беше трудна за преглъщане. Първата ми среща с
"нерадзурите"беше с доста травми , отборът, който унищожи нашата първа международна мечта.
Въпреки враждебността и на моменти омраза също оставаше място и за уважение. Интер в края на краищата бе отбор, който успя в два последователни срещи да победи Индепендиенте.Нещо рядко срещано в онези времена.

За дълго време Интер бе само името, нещо като призрак,просто плуваше в съзнанието ни като деца.
В онези времена не даваха мачове от италианското първенство по телевизията и поради това всичко бе игра на фантазията.
Знаех малко или почти нищо за Интер. Бях виждал няколко снимки тук там и си спомням,че бях шокиран.
Порази ме "Сан Сиро",страхувах се единствено на базата на него.
Сега е дом за мен.

Едва в средата на 80-те години най-накрая започнаха да излъчват по няколко мача от италианското по телевизията.
Всичко е благодарение на Диего Армандо Марадона и преминаването му в Наполи. Благодарение на Еl Pibe dе Оро Серия "А"
се превърнa в едно от най-гледаните първенства в Аржентина.Това доведе до разделяне на нашата лоялност,обичахме и Наполи,в предишни години те бяха купили и друг аржентинец и идол на Индепендиенте-Даниел Бертони. Интер също имаше известен успех,
Даниел Пасарела, капитанът на Seleccion, който бе световен шампион през 1978 г., отиде да играе там.
По този начин в Южна Док, дом на хардкор феновете на Lос Diablos Rojos, Интер стана още по-неприятно име.
Пасарела бе лидер Аржентина, но също и идол на Ривър Плейт, нещо като един
Аржентински Ювентус, един отбор, който в нашата страна не се и хареса.И все пак, въпреки миналото
и присъствието на Пасарела, Интер направи хубаво впечатление веднага. Не казвам, защото сега съм интерист до мозъка на костите. Това е въпрос на чувство.За старите фенове на Индепендиенте, Интер бяха класически арогантни, самонадеяни и мощен отбор. Все пак аз бързо осъзнах, че това са просто решения. Грешни решения. Намерих няколко сходства с клуба,който винаги съм обичал. Историята на Интер и Индепендиенте вървят ръка за ръка заедно. Те са двата клуба, които са били създадени в началото на 1900. Индепендиенте е създадена от продавачите в Буенос Айрес, ядосани,че не са включени като търговци, затова се казва "Индепендиенте". Интер е създаден през 1908 г., три години след Индепендиенте с нестандартни членове на Милан, които оспорват недопускането на чуждестранни играчи да играят в отбора. Това е този дух,исторически представи във философията на двата клуба.Те са два отбора,които са хармонизирани:силни,победители и с щипка лудост и непредсказуемост.

С течение на времето, първоначалната симпатия която имах към черно-сините цветове, когато бях млад стана по-силна (но още не бе любов). Когато футбола беше близо да се превърне в основна част от живота ми,не просто забавление,в Интер пристигна Лотар Матеус,с твърд немски език,способен не само да промени резултата и посоката на игра по своя воля,а лидер,който никога не се отказва.Бергоми,мой приятел,казваше за него “Ако Лотар иска да спечели мача,ще играе играта,с която да спечели.”
За него се заговори през 1986г,Световната купа в Мексико. В края на 80-те години, когато все още бях младеж мечтаещ да стане професионален футболист,Матеус и Марадона,като основни птредставители на Интер и Наполи,отбори които често бяха в търсене на шампионската титла. В моята област, всеки един подкрепя Диего, разбира се.
За нас аржентинците той все още е един Бог, и до днес, да не говорим тогава,когато излизаше от триумфално след победа на Световните първенства. Аз също, като всички останали съм голям фен на Марадона,но не мога да скрия и обичта си към Матеус. В него можех да видя себе си,или още по-точно казано той представляваше играча,който
исках да бъда.

Благодарение на негo аз започнах да ставам интерист също.


ГЛАВА 3

?Genio! ?Genio! ?Genio! ta-ta-ta-ta-ta-ta… Goooooool… Gooooool… ?Quiero llorar! ?Dios Santo, viva el futbol!
?Golaaaaaaazooooooo! ?Diegooooooool! ?Maradona! Es para llorar, perdonenme…

Victor Hugo Morales
Буенос Айрес, 22 юни, 1986. Къщата Санети е в пълен хаос. Майка ми, Виолета, не знае как да държи на разстояние половин дузина палdви деца,пипащи на всякъде,всички с аржентински шалове на вратовете. Ние бяхме пред телевизора
приличащи на футболен отбор. Отзад,на дивана,седяха майка ми(която въпреки сериозното изражение беше най-развълнувана от всички,баща ми Родолфо Игнасио,който от известно време беше като в транс(винаги е така преди важен мач) и моят брат Серхио(тъй като е по-голям имаше правото да е на дивана).В предната част,клекнали или легнали на пода сме младите филизи,приятели от детинство,които сме израснали заедно в областта на футбола и като приятели:Качо,Луис и Зурдо(в ляво),Кристиан и аз,облечени от главата до петите в biancazzurro.

Това не е обикновен мач.За него ще се говори в продължение на дни,навсякъде:в баровете,на площада,в дворовете,на пазара.

Всеки един имаше една мисъл:да бием англичаните.Останалото е скучно и не е за разказване.
Тъй като Аржентина- Англия, не е просто предизвикателство във футбола: това е ден на разплата,реванш на футболното игрище на позорът,случил се само преди четири години. Спомени за войната на
Малвинските острови (или на Фолкландските острови, като ги наричат англичаните), с тежестта на мъртвите и анахронизъм,все още е много жив за всички нас. Англичаните са враг,но днес може да разчитаме на един набит,с къдрава коса,с десети номер Al Pibe de Oro (златното момче)Диего Армандо Марадона,носи всички наши надежди.

"? Vamos Аржентина, Vamos!" Е хор, който силно се разнася от всяка къща, след като съдията свири за начало. Ние сме загрижени,крещящи,развеселени.Все едно сме там, на Aцтека стадиона в Мексико Сити има
милиони аржентинци. Следим думите на коментатора Хю Виктор Моралес,залепени към телевизора.
Официален говорител на Seleccion, артикулира всички действия от срещата. Първото полувреме завърши 0-0,
но балансът е прекъснат за няколко минути във втората половина.

Тези, които казват, че футболът не е нищо повече от 22 атлетични млади мъже с къси панталони,които ритат топката,вероятно никога не са виждали моменти в този следобед през юли.В 51-55минути, Аржентина е на небесата.
Това беше нашето отмъщение, то е катарзис на цялата страна. Когато Диего симулира на английслия вратар Питър Шилтън,легенда на “Лъвовете на Нейно Величество”,докосване на топката с ръката си,бяхме се освободили от кошмар. Ръката на Бога: ужасна обида за англичаните,студено и безмилостно отмъщение за нарушението на Малвинеки.Едно на нула,топката в центъра.Нямаше време да седнем отново на пода след дивата радост и “човекът,който мислеше с краката си”,както е определен от писателя Освалдо Сориано,се превърна окончателно в мит.Той започна от средата на терена дриблира покрай цялата английска отбрана,заобиколи Шилтън и вкара за 2:0.В дома ми всички полудяха,възторг.И това попадение на Марадона, най-красивия гол в историята на футбола,
заслужава съзерцание,спираща дъха гледка. Не знам колко пъти
гледах това, или дори не знам колко пъти съм мечтал да бъде част от нещо подобно:
Dodge all the players, leap the goalkeeper and put the ball into the bottom of the bag. "?De que planeta viniste?
?Para dejar en el ingles fireplace so! ?Para que sea el pais a apretado Puno, integrity por Argentina! ...
Argentina 2 - Inglaterra 0." What planet did you come from to stop the progression of the English?
Because the country is a clenched fist shouting for Argentina: Argentina 2, England 0!
Коментара на Моралес стана саундрака на годината.

След тъмни времена, когато е било сложно дори да излезеш от къщи,
Аржентина намери ново щастие. Завръщането към демокрацията с избирането на президента Раул Алфонсин през 1983г,означава възстановено доверието в страната.И футболът изигра ключова роля във възстановяването след тежки години на диктатура.Още през 1978г по време на тоталитарния режим,спечелването на Световната купа е благословение за цялото население.Бях малък,но помня,че в тези дни всички бяха щастливи.Благодарение на футбола може да се забравят за малко много проблеми,които ни задушават.
Победата през 1986 г. е вместо един вид регенерация, върховна радост. Демокрацията се върна след три години,
но това е Марадона, който наистина сплоти страната.Диего се превърна в символ на жизнеността,емблемата на народа,който от години трябваше да понася страдания и гонения и сега е в състояние да се откупи и да възстанови загубената си свобода.

Честванията за победа срещу англичаните продължи цялата седмица. Когато Аржентина спечели, на следващия ден никой не отиде на работа.Това е национален празник,дори и “Ел Паис”(най-големият вестник в Аржентина) не работи.Ние аржентинците сме такива страстни и темпераментни,ние сме готови на всичко за нашата страна.След успеха над Англия Буено Айрес се преобразува в тълпа:поток от хора,обединени по една и съща причина и всичко това благодарение на едно момче,което вкара два от най-запомнящите се гола в историята на футбола.Но най-сладкия спомен беше последната победа с 3:2 срещу Германия на “моя” Матеус,в решаващ гол а Хорхе Буручада,идол на Индепендиенте.Същата вечр отидохме да празнуваме под Обелиск(паметник в Буено Айрес).Всички бяха там-деца,възрастни,баби и дядовци.Милиони обезумели хора.Фланелки с номер десет никнеха като гъби,фойерверки,въртележки.Това е нещо повече от национален празник,това е тангото на освобождение,началото на нова ера в Аржентина.В продължение на седмици радиа,телевизия,вестници продължаваха да говорят само за това,сякаш времето беше спряло.Силата на футбола.Аз все още помня,че някой на улицата ме посрещна с викове “Шампиони”.На вълните на колективния ентусиазъм,който зарази всички,богати и бедни,работници и преподаватели.
И аз, през нощта, мечтаех.Мечтаех да бъда Диего,дриблирах покрай отбраната,прескочих вратаря и гол,тогава аз се хвърлих в неубоздано опиянение и събиране на прегръдки и рева на тълпата.Мечтаех в продължение на две години,а след това кариерата ми дойде на кръстопът или по скоро в застой.Само на петнадесет години,след като успях да вляза в младежкия отбор на Ипендиенте,моят любим отбор,намерих себе си.Отрязаха ме.Оказах се елиминиран,няма бъдеще за мен сред звездите на Аржентинската Примера.Причината за това?”Той е прекалено кльощав,слаб и малък.Няма бъдеще във футбола.”Спрях за една година,без да докосвам топката,дори за удоволствие с моите приятели.


ГЛАВА 4

Създаване на дом, планиране на бъдещето

Започнах да играя футбол като повечето деца - вътре в къщата, чупейки лампите и други предмети, отчайвах майка ми,
която се опитваше да ме спре по всякакъв начин, но без успех. Заразих се по футбола от брат ми Серхио: той вече беше
малък феномен и с топка в краката си правеше чудеса за момче на тази възраст. Проблемът бе в това, че ние нямахме
безопасно място, където да играем. Но ние трябваше да се задоволим с това и да извлечем най-доброто от нещата:
трябваше да седим у дома и да нарушаваме правилата на майка ни или да ходим на улицата. Строгата диктатура беше навсякъде
през 1976 година, нямаше как да се веселим. Израстнах в тази мрачна обстановка, в постоянен страх и нещо не беше наред.
Беше немислимо една майка да пусне децата си да играят на улицата.
Бяха дни на безпокойство, страх от нападение и хората незнаеха дали ще изкарат до края на месеца.
Видях как родителите ми се опитват да ни осигурят всичко необходимо за един достоен живот. Не бяхме богати,
но никога не ни е липсвало нищо. Баща ми ставаше всяка сутрин в 5 часа, за да отиде на работа на строителните обекти.
Професия: строител, вероятно щях да посветя себе си на тази работа, ако не бях послушал хората, които ми
прогнозираха бъдеще във футбола. И за един кратък период от моя живот, аз наистина бях строител.
Когато бях на 12, започнах да помагам на баща ми. Вършех дребни неща: бърках вар, носех тухли и подобни дейности.

Харесвах професията на баща ми. По-специално харесвах идеята да вършиш нещо полезно и практично. Строенето на къщи -
то не е само някаква дейност, а означава бъдеще за някои хора. Тази работа винаги е била свързана с моята философия
в живота: да pdпочна от дъното и да стигна до върха. Започвахме от земята, редяхме тухлите, вдигахме стените и така
до покрива. На тази идеология се оповава "Puppi Fondation", фондацията която по-късно създадох с жена си Паула, за да
помага на бедните деца В Ланус, един от най-мизерните и бедни места в Буенос Айрес. Децата са нашата фондация,
и ако искате добър дом, трябва да започнете от тях.

Първия урок, който ми даде баща ми. Когато бяхме ученици, по време на диктатурата, нямаше място където
да играем футбол в нашия квартал. Опитвахме се да намираме начини да играем, но мечтата ни беше да си
имаме местенце, където ние малките, гладни за футбол да развихрим нашето въображение. Тогава ние намерихме
свободна земя в близост до нашата къща и създадохме място за игра - футболно игрище. Идеята дойде от баща ми
и скоро проекта стана реалност. С много страст и воля, с опита като строител и помощта на други родители, татко
реализира нашата мечта - място за игра, само на няколко крачки от нашия дом. Най-накрая, ние децата намерихме
нашето място, където можем да направим своя избор.

И там, между тревата и пясъка започна всичко.

Прекарахме по-голяма част от детството си там. Всеки ден, по цял ден. Невероятни мачове до последни сили.
Съзадохме нашия първи отбор, малките от Dock Sud: The Disneyland, име на една програма. Марадона израсна
с Los Cebollitas (юношески отбор в Аржентина), малките лукчета, Аз, в отбор на герои от комикси.
Ние аржентинците имаме страхотно въображение за имена. Благодарение на това, децата започнаха да се задържат
на улиците и съседите започнаха да се сближават все повече. Всеки мач беше оправдание за празнуване: майките
идваха да гледат и носеха алфажори, типично аржентинско ястие, а за нас света се въртеше около това стадионче -
тефтера на нашите мечти.

Един спомен от тези времена е над всички останали, един от най-добрите в моя живот. Звучи като история
от книгата Куоре, но всичко е истина. Един ден, седмица преди финала на лигата, която можехме да спечелим,
моите футболни обувки се скъсаха. Не беше просто лек процеп, нито малка дупка, а голям разрез от пръстите
до петата. Ритането на топката и сблъсъците с другите играчи, обувките ми заприличаха на чехли с шипове.
Беше невъзможно да се поправят и да станат като нови. У дома нямахме пари, за да мога да си купя нов чифт.
Бях отчаян. За мен, този мач бе толкова дълго очакван и означаваше всичко. Но без бутонки, какво щях да правя?
Трябваше да свикна с мисълта, че няма да мога да играя в мача. Нямаше никой, който може да ми заеме своя чифт,
времената бяха такива, кой нормален няма да мисли за своето бъдеще и сам да използва бутонките си.
После се случи чудо. Един ден се прибрах, баща ми беше подранил и държеше чифт бутонки в ръката си.
Същия, който винаги използвах. Но имаше една малка, но важна разлика, дупката я нямаше. Той ги беше поправил
с подръчните му материали, губейки няколко работни часа.

Приключението с Disneyland не продължи дълго. Бяхме много добри с топка в краката и един ден, човек от Индепендиенте
почука на вратата ми. "Искаш ли да дойдеш и да играеш за нас?" Представете си как се чувствах.
Щях да стана част от "червените дяволи", мечтата ми се сбъдна. Седем години защитавах тази фланелка, винаги давайки
най-доброто от себе си. Играех футбол, учех, понякога помагах на баща ми. Но всичко вършех със сърце.
Беше това време, 1983 година, "кръщението" ми във футбола на Doble Visera, стадиона на Индепендиенте, разположен
точно срещу стадиона на Расинг: делеше ги само стотина метра, но като ги преминеш разбираш, че това са два
различни свята. Първия ми мач бе в Копа Либертадорес. Противници ни бяха Олимпия от Парагвай. Беше страхотен мач,
спечелен от нас. На терена присъстваше Ел Бока, Рикардо Бокини, моя идол, бях изпълнен с гордост. Мечтата ми да го срещна
се сбъдна, макар и за кратко. Един ден, въпреки че давах максимума от себе си и се отдавах на каузата, получих една
от най-лошите новини в моята кариера. Мениджърите и ръководството смятаха, че бях твърде малък, за да продължа. Бях на 15
години. Мечтите ми бяха разбити, надеждата ми умираше. Спрях да играя за година, в това време футбола престана да съществува
за мен, бях разочарован, тъжен, почти неутешим.

През тази година учех и работех. Но вътре в мен, много дълбоко се криеше желанието ми да продължа предизвикателството на терена,
но не можех да го призная. Баща ми, отново той ме измъкна от проблема. Един ден, в обедната почивка на работния ден,
Аз и той си поговорихме за това и онова. Той ме попита: "Хави, но какъв искаш да бъдеш? Твърдо ли си решил да спреш с футбола?
Огледай се, хората ти казват че си добър, че можеш да се справиш. Не се получи в Индепендиенте, но защо не пробваш някъде другаде?"

Тези думи се въртяха в главата ми седмици наред. И накрая реших. Буенос Айрес е голям град, Индепендиенте не са единствените.
Трябва да намеря нов отбор.


ГЛАВА 5

Трактора

Въпреки че бях извън терените една година, не загубих желанието си за игра, нито забравих как да играя.
От физическа гледна точка, почивката ми се отрази добре. През времето в което работех с баща ми, натрупах добра мускулна маса и дори
порастнах с няколко сантиметра.

Въпреки малките кризи и постоянното премисляне, реших да се завърна в игра. Винаги трябва да се изправяме, дори и в най-трудните моменти.
Това е урок, който научих тогава и никога не забравих. Брат ми Серхио, който тогава играеше футбол ми даде шанс да се върна на терена.
Той играеше в Talleres, малък отбор от Южен Буенос Айрес, Ремедиос де Ескалада, не много далеч от Ланус, където е израстнал Диего Армандо
Марадона и много години по-късно, той стана епицентъра на фондацията Puppi.

Не исках да вляза в отбора като "братът на", както биха казали някои: и когато Серхио беше продаден, Аз поех топката и представих себе си
пред тима. Всичко мина добре, успях. Прекарах първия си сезон при юношите, Четвърта дивизия, където започна моята кариера като жокер.
В Индепендиенте играех като външен полузащитник, крило, пост който пасваше страхотно на моите качества: Бях "leggerino" (пъргав) и бърз
като стрела, обичах да дриблирам, да вкарвам и да центрирам. Постепенно смених ролята си на терена: първо централен халф, после играех и
в защита. Първите мачове на новата ми позиция дойдоха през следващия сезон, когато ме привлякоха в първия отбор. Годината в Насионал Б,
аржентинския еквивалент на италианската Серия Б, ми отвори вратите към професионалния футбол.

Големият ми проблем беше, че в същото време освен за футбол, аз трябваше да мисля как да печеля пари за вкъщи. Винаги съм помагал на
семейството си и дори когато започнах да играя, продължих да го правя. Затова си намерих нова работа: и така от
строител/футболист се превърнах в работещо всичко момче/футболист. От 4 до 8 сутринта, влизах в ролята на момче, което разнася мляко:
ходех от къща на къща, носех бутилките на хората и след това отивах на училище. А следобяд тренирах. Вечерта бях страшно уморен.
Тежък живот, но всичко вършех с желание, защото знаех че това е последния ми шанс да пробия във футбола. Влака минава само един път,
ако си късметлия два пъти, а аз вече бях пропилял първия си шанс.

Това беше голяма жертва, която се налагаше да търпя само една година, тъй като играех за юношите. След като ме взеха в първия отбор,
треньорите ми казаха,че няма начин да продължа по този път. Или да работя, или да играя. Веднага им казах, че ми трябват пари за да
мога да помагам на семейството ми. Те ми казаха да не се тревожа и тогава дойде първия професионален договор,но почти. Първия сезон при
големите мина добре. Записах 17 участия, вкарах един гол и се наредих между най-добрите млади играчи в лигата. Тогава се роди и прякора
ми, Puppi. Вината за това е изцяло на брат ми,той го измисли докато още играеше за Talleres. Освен това, когато се присъединих към отбора
вече имаше 5 човека с името Хавиер и това автоматично вкара прякора ми в употреба, за да се различавам от съименниците си. Pupi не означава
нищо - просто прякор, който може да се каже бързо, нещо много важно на терена, където скоростта е всичко.

Нещата започнаха да се развиват добре и в други области. Когато играех в Talleres, ме запознаха с Паула, след време тя щеше да се превърне
в жената на моя живот. Както във всяка приказка и моята имаше щастлив край, за да я спечеля имах съучастник, наш общ приятел на име Роберто, който
учеше в едно училище с нея. Един ден той ме помоли да отидем на кафе и когато си тръгнахме я видях, бях поразен. Започнах да го разпитвам за нея,
докато един ден след непрестанна настойчивост от моя страна, я видях отново да играе баскетбол, спорт който по онова време Паула практикуваше в
спортен клуб Talleres. Кой знае, може би спортистите се разбират най-добре помежду си. След мача, благодарение на Роберто, който ме укоражаваше,
най-после я поканих да се запознаем. След това всичко тръгна добре, успешно, всяко извинение бе добра причина за да се срещнем и да си говорим.
Всичкият този ентусиазъм накрая се възнагради, скоро след като започнахме да се виждаме, аз бях на 18, тя на 14. Постоянно бяхме заедно.

Завърнах се към футбола, вече не работех за да помагам на семейството ми и дори намерих любовта. Вече бях оставил тъмнината от изминалите 2 години.
Опита, който натрупах играейки за Talleres бе едно от най-важните неща в живота ми: и когато станах на 20, най-накрая вратите на Аржентинската първа
дивизия се отвориха за мен. През лятото на 1993 получих оферти от няколко клуба. Много отбори ме изкаха сред които бе и Банфилд, един от най-подкрепяните
отбори в Ломас де Замора, друг южен квартал в Буенос Айрес. В момента в който те ме привлякоха, нещо странно се случи: да заплатят картата ми на стойност
160 хиляди долара. Десет човека дадоха по малко и допринесоха за тази акция, а след няколко дни вече бях част от елита в Аржентина, готов да вляза с пълна
страст в големия футбол, нещо за което няколко години само можех да мечтая.

Разбира се, не носех фланелката на голям отбор като Индепендиенте или друг велик клуб, но да играя за Банфилд (отбор, който винаги ще има място в моето сърце)
беше удоволствие, особено припомняйки си за трудностите от миналото. Благодарение на ентусиазма, за мен бе лесно да се впиша в обстановката, въпреки че тя бе
нова за мен. Двамата треньори, Оскар Лопес и Оскар Кавалеро, ми дадоха номер 4, номер който носих от първия до последния ми момент в отбора и никога не
оставих. Дебютът ми сред големите имена в Аржентина бе на "Монументал", митичния стадион на Ривър Плейт. Това беше началото на голям възход за мен.
През ноември 1994 година, треньора на националния отбор Даниел Пасарела, ме включи в състава си за първи път. Изглеждаше ми като мираж: след половин сезон при
професионалистите имах шанса и честта да облека фланелката на "Албиселесте". Дебютът ми не беше никак лош: победа с 3-0 над Чили в Сантяго на 16 ноември.
Завърших сезона с 37 участия и записах 1 гол в първа дивизия. През следващата година продължих по същия път както предишния, виждайки как за всички се превърнах
в "Ел Трактор", трактора. В Аржентина почти всички играчи си имат прякори: Ел Кучу, Ел Чоло, Ел Жардинеро, Ел Пиохо. Беше Уго Моралес, човека който стоеше зад
подвизите на Марадона, който ми даде това ново име: заради силните ми крака (благодарение на работата ми като малко момче), стабилността ми на терена и специално
заради силните ми пробиви. Всъщност играта ми много приличаше на устройството на трактора: може да прозвучи нескромно, но беше трудно да ме спрат или преборят,
както е замислен и трактора, тук влезе в роля въображението на Моралес.

Втория ми сезон в Банфилд протече по същия начин. През цялата година бях в стартовата единайсеторка и почти винаги част от националния отбор. През тази година
открих себе си, играейки заедно с Хулио Круз, който тогава бе обещаващ нападател, правеше първите си стъпки в професионалния футбол. Кой би предположил, че
няколко години по късно, ние отново ще защитаваме цветовете на един отбор, но този път отвъд океана, носейки синьо-черната фланелка на вертикални ленти.

ГЛАВА 6

До Милано с Авиончито

Една вечер, докато бяхме на турне в Южна Америка с националния отбор на Аржентина, Даниел Пасарела почука на вратата ми. "Хави, Интер иска да те купи", каза той
на един дъх и не ми остави време да разбера дали се шегува или не. "Интер? Интер Милано? Отбора в който ти си играл? Отбора, който победи Индепендиенте два пъти.
Отбора в който играе Матеус?"

Да, същия. Не беше лъжа, никой не си правеше лоша шега с мен. Човека, който ме бе набелязал и докладвал за мен на Интер, беше друга бишва звезда на Аржентина:
Антонио Валентин Анхелило, нападател на Интер през 50-те и 60-те години на 20-ти век, който все още държи рекорда за най-много голове (33) за един сезон в Серия А.
Видял ме как играя за Банфилд. Знаех, че Интер са на "лов" за таланти в Аржентина, спрягаха се имената на момчета по-талантливи от мен като Даниел Ортега и
Себастиан Рамберт, така че това което ми съобщи Пасарела дойде от нищото. Веднага се обадих на агента ми. Всичко беше истина, Интер ме искаше. Оставаше само да подпиша
и пътя към Италия бе отворен.

Tогава започна моята мъка. От една страна беше щастието да играя за един от най-големите отбори в света, от друга страха от раздялата със дома, семейството и специално
с Паула. Тя беше много малка, ходеше още на училище и нямаше как да ме придружи в Италия, поне не веднага. Бяха трудни дни за мен, но ми беше ясно, че подобна оферта
може да не дойде втори път. Затова поех топката и реших да последвам съдбата си.

За щастие, имах два месеца да се подготвя и не бях сам в новото приключение. Заедно с мен, Интер привлече и Себастиан Рамберт, наричан Авиончито, самолета, заради начина
на празнуване, когато отбележи гол, мой съотборник в Националния отбор. Като споменах това, трябваше да се борим с един мит. Хората често казваха, че съм привлечен в Интер
с трансфер "2 в 1", заради привличането на Рамберт. Нещата не стояха точно така. Първо, Себастиан не играеше в моя отбор Банфилд, а в Индепендиенте. Второ, Интер не ни привлече
заедно, а в различно време. Той дойде след мен. Това може да няма кой знае какво значение, но за мен е много важно да се знае истината. Всъщност, Аз бях първия трансфер на Масимо
Морати, който беше станал собственик на Интер през февруари 1995. Много критици и фенове, веднага след като чуха името ми не искаха трансфера. "Какво? Морати уж иска Интер да се
върне към славните години, а привлича Санети?" Те все пак нямаха информация за мен: бях малко познат играч, а в Милано обичаха да казват, че има да ям още много "мичете" (традиционен
хляб в Милано) преди да стана играч за най-високите нива на футбола. Морати обаче силно държеше на мен, въпреки че не бях голямо футболно име, за да задоволя исканията на феновете.

По време на сезона, Интер обещаваше да залага на млади момчета и доказани имена. Освен Рамберт и аз, в Интер дойде Роберто Карлош, както и Пол Инс, който бе един от най-силните халфове
в Европа по това време. Това създаде трудна ситуация, защото тогава в един отбор можеха да играят само трима чужденци, а ние бяхме четирима. Заради това в началото човек може да си помисли,
че аз ще бъда преотстъпен някъде другаде, за да се обиграя. Освен това, моето име се спекулираше най-много. Рамберт бе доста известен по вестниците, дори въртяха негов гол от Аржентина по
телевизията; Роберто Карлош не беше толко известен, но бе един от най-големите таланти по това време (нещо което той затвърди няколко години по-късно); Инс го знаеха всички от престоя си в
Манчестър. А Санети? Напълно непознат. Въпреки всичко, Аз останах. И играх. Ръководството ми каза, че няма никакво намерение да ме дава под наем в друг отбор. Вярваха в мен и в моя потенциал.
Марадона също ме подкрепи, когато в едно интервю той каза: "Най-добрият ход на Интер бе Санети". И тогава наистина започнах да вярвам в себе си.

Свикнал с хауса в Буенос Айрес, сблъсъка с Милано не беше толко а мъчителен. Може би защото ние аржентинците сме наполовина италианци и въпреки че бяхме на хиляди километри от родината ни, се
чувствахме като у дома си. Моите прародители били от Фриули, по-точно от Сакиле, провинцията Порденоне. Открих това няколко години по-късно, след месеци на разследване. Гордея се с италианския
си произход, с Фриули. Мисля си, че имам много общи неща с хората от там: твърд темперамент, надеждност, умереност, качества които винаги съм ползвал и на футболния терен.

Може би заради произхода ми, аз се чувствах много добре в Италия. Въпреки че бях сам, въпреки че моето семейство и Паула бяха в Аржентина, не се чувствах далеч от своята родина. Това е въпрос
на култура и манталитет. Италия и Аржентина са страни, които много си приличат и заради това, ние "ориунди" се вписахме толкова добре и с лекота в италианската Серия А. Единствената голяма разлика
е в темперамента. Ние аржентинците сме сдържани и спокойни, забавляваме се повече заедно, докато в Италия всичко става бързо. Да излезеш на кафе в Буенос Айрес означа да прекараш половин час в приказки
за това и онова, а тук в Милано всичко става за пет минути и после довиждане, всеки се връща към своите ангажименти и проблеми.


Но в началото, най-сложното нещо за мен, дори повече от светкавичните престои в кафетата и новия език (въпреки, че италианския и испанския са близки езици), беше всичко свързано с футбола,
манталитета в самия спорт и около него. Не заради това, че в Аржентина не бяхме интервюирани, напротив, но в Банфилд беше по-просто: имаше един репортер с тефтерче, давах няколко автографа и се
снимах с неколцина фена. В денят на моето официално представяне в Интер, 5 Юни 1995, на Тераца Мартини имаше цял куп фотографи, оператори, журналисти (с тефтери, микрофони и устройство за записване,
тогава мобилните телефони не бяха това, което са сега), фенове които скандираха моето име. Дори дъжда не можа да спре страстта им. За мен и Рамберт, човекът който ми правеше компания почти цяло лято,
това беше първото нещо с което се сблъскахме от реалността, която ни чакаше в бъдеще. Това бе и първата среща с Интер, най-хубавото и лудо създание на италианския футбол.


ГЛАВА 7

Джачинто


Феновете на този отбор ще ти кажат, че не е достатъчно само да играеш в техния тим много години. Че не е достатъчно да
целунеш фланелката след гол, нито да говориш неща, които ще ги изпратят на луната от щастие. За феновете в цяла Италия
(но и в много латински страни) е въпрос на философия. Често казват че да бъдеш фен е религия. Аз мисля, че е по-скоро начин
на живот. Чувствам се влюбен в Интер, все едно това бях аз и съм аз, защото в този отбор има идеи, които не съществуват
никъде другаде.

Интер е различен. Не е риторичен. Интер винаги тръгва срещу актуалното, никога не навлиза в коварните властващи игри.
Интер е открит, защото каквото се случва тук е ясно и не се нуждаем от охрана, защото няма нищо за криене. Рзабрах го
от първия ден в който стъпих на "Апиано Джентиле". И това стана благодарение на един невероятен учител: Джачинто Факети,
капитана на капитаните, примера, символа, цялото съвършенство.

Да имам него за ментор, пазител и приятел беше благословия за мен. Той ме научи какво означава да нося фланелката на Интер
и че да бъдеш интерист е нещо повече от това да бъдеш фен. Научи ме, че във футбола резултатите са от значение, но има
още по-важни неща: лоялност, феърплей, честност, уважение към привържениците и опонентите. Обичайни изисквания за играч на
Интер и Джачинто всеки ден ни мотивираше, дори във времена, когато всичко се обръщаше срещу нас и когато божествената Eupalla
разкри съмнения за конспирация срещу Нерадзурите. (Еupalla е богинята на калчото, написана от журналиста Джани Брера).

"Мил, умен, смел, сдържан, далеч от вулгарни реакции. Благодаря за честта към Интер и всички нас". Така с тези думи, Масимо
Морати го описа след неговата смърт. Беже тъжен ден, онзи кървав 4 Септември 2006. Това бе денят в който Интер загуби своя
знаменосец, своя духовен лидер. И тогава целия футболен свят, не само Италия, загуби човек, който бе гигант не само на терена,
но и в живота извън него.

Стойността, страстта, отдадеността, които той влагаше години наред в синьо-черната кауза всъщност са останали непокътнати.
Дори днес, за всички нас интеристи Джачинто постоянно присъства, макар и не физически. Не е под съмнение, че всеки трофей
е посветен първо на него. Не е тайна, че към него, все още има свещено отношение. Той винаги е бил модел, пример за подражание.
Защото Джачинто е бил и винаги ще бъде лицето на Интер.

Джачинто беше "hombre vertical", както казваме в Аржентина, възпитан гигант, който заповядва уважение. Човек, който не си
хабеше въздуха с думи, защото неможеха да го разберат и не обичаше да бъде център на внимание. Смел мъж, шампион по
честност и яснота. Човек, който никога не преклони глава пред силното, за него бе достатъчно да се зачитат правилата, това е
същото нещо, което красноречиво е научил като дете. Имаше свой дневник и на първата страница бе написал цитат от Толстой:
"Колкото повече вярваме, че нашето съществуване зависи от нашите действия, толкова повече това става възможно."

Горд съм, че нося капитанската лента на Интер, особено знаейки че тази лента е носена дълги години от човек като Джачинто.
Най-голямото удоволствие е да бъдеш считан за негов наследник. Няма по-голям комплимент от този, който може да ми бъде направен.
Да бъда наследника на Факети не означава само да утвърдя себе си на терена, но да оставя следа и извън него, показвайки че
кариерата на футболиста не е само купи и титли, а и честност, кураж, харизма.

Установихме силна връзка веднага. Разбирахме се добре, без много обяснения. Често ми разказваше за епичните битки между Интер и
Индепендиенте през 60-те. Той е живял на терена, един главен герой: "Какви битки, специално в Аржентина", казваше той, спомняйки
си за горещия климат на Doble Visera. Това са били години, в които камерите още не са превзели стадионите, когато всичко било
позволено с цел да спреш противника. И, в това време, аржентинските играчи били известни със своята твърдост. Феновете не били
по-различни: портокали летяли към терена, обиди, заплахи...
В резултат на тези запомнящи се истории на триумф, аз започнах да разбирам истинския Интер, по-специално какво означава да бъдеш
интерист. Емблемата, историята, гордостта, но най-вече чувствата: любов и страст.

Години наред Джачинто даваше своята неизменна подкрепа на всички играчи на Интер. Имаше добра дума за всеки, винаги знаеше как
да се излезе от трудна ситуация и натискаше правилния бутон, за да накара някой играч да даде най-доброто от себе си. Той винаги
заставаше на страната на играчите, помагаше ни с всеки проблем: научи ни да не се предаваме в трудни моменти, помагаше в пободни
ситуации и не ни оставяше да се предадем в тежки времена, и да не се възгордяваме, когато нещата вървят добре.

Новината за неговата болест бе удар дошъл от нищото. Това стана в момент на възстановяване за Интер от всичко, което се бе случвало
години наред и най-после бе спряно. Това беше пълен "Calciocas" и най-накрая справедливостта възтържествува. Но за Джачинто това не бе
отмъщение, а просто спазване на правилата. Той изживя последните си месеци с голямото си дойстойнство както обикновено, искайки да бъде
оставен на спокойствие, а новината за неговата болест да не бъде разнасяна по вестници и телевизия. Посещавах го в болницата много пъти,
надявайки се до самия край на чудо. Всички, от играчите до подържащия персонал бяхме около него. В тези дни, единствената ни мисъл бе да
направим нещо за Джачинто. Удобният случай се появи на 27 август, 2006 година, мача за Суперкупата на Италия срещу Рома. Заболяването му
го изцеждаше физически, но той не пропускаше да следи какво става с Интер. В деня преди мача, аз отидох да го видя в болницата и му обещах:
"Джачинто, кълна се че утре ще се върна тук с купата". Спазих думата си, този мач с Рома не бе само футболен двубой; нещо чудно ни даваше
сили през всичките 120 минути. Губехме с 3-0, но през второто полувреме всичко се промени. Променихме се, изглеждахме като истински отбор,
борехме се за всяка топка. На два пъти Виейра и Креспо за 3-3, а в продълженията Фиго ни донесе купата. Не мога да кажа какъв странен механизъм
ни завладя през второто полувреме: Знам само, че всеки един на терена не играеше за трофея, а с мисълта да откара купата при Джачинто.

На следващия ден отидох в болницата с трофея: "Това е за теб" казах Аз. Той се усмихна с малкото сили, които бяха останали в него. Тази
усмивка ме подържаше, беше незабравима. Все още ме осветлява и е с мен, винаги и навсякъде.


ГЛАВА 8

Полет към победата: първи дни с синьо-черния екип

Дори когато бях дете, преди мачовете, винаги казвах на себе си, че трябва да поддържам висока концентрация. Баща ми измисли това и то продължава
да ме мотивира и днес: "Ponga huevos, hombre, que hoy tienes que ganar.” Превежда се ето така: "Слагай своята екипировка, момче, сега трябва да
победиш". Това е нещо като правило, което има значение за всеки футолист. Когато излизат на терена, те трябва да дават всичко от себе си за отбора,
но никога да не забравят, че правилата и противника трябва да се уважават.

Това опитвах да правя, когато пристигнах в Интер. Не можах да се приспособя веднага към новия манталитет, новите начини на трениране и схеми. Но моят
първи треньор, Отавио Бианки, веднага ми се довери. Въпреки че имаше четири силни чужденци, той ме беше набелязъл и така, на 27 Август 1995 година,
аз дебютирах с екипа на Интер в официален мач. Опонент ни беше Виченца, а мача бе на легендарния стадион "Джузепе Меаца" в комплекса Сан Сиро, стадион
който бях гледал само по телевизията. Винаги има някакво необикновенно чувство, когато играеш на този стадион: вярно е, че футболистите не могат да бъдат
определени, освен ако не са стъпвали на зелената настилка на този стадион. Дебютът мина добре, победихме с 1-0 с гол на Роберто Карлуш, който също дебютира
тази вечер. Изглеждаше като начало на обещаващ сезон, но малко по малко паднахме надолу в класирането. Моят сънародник Рамберт, който пристигна с много
очаквания, не можа да издържи на напрежението и след няколко месеца напусна Милано. За нападателите винаги е трудно да отвърдят себе си в Серия А, особено
ако са много млади. Освен тези неща, той имаше и няколко физически проблема, които му пречеха много. За мен неговото напускане беше тежък удар, защото двамата
имахме доста общи неща: и двамата бяхме аржентинци, и двамата трябваше да доказваме себе си в тежка футболна среда. Сега Себастиян е вече в миналото, в другата
страна на футбола: след като окачи бутонките, той седна на треньорската пейка. Беше също асистент на Рамон Диаз, друг велик играч за Интер, в мексиканския Америка.
Преди Рамберт да напусне, нашият треньор Отавио Бианки бе уволнен през Септември след няколко разочароващи резултата. На негово място, след малък временен период на
Луис Суарес дойде англичанина Рой Ходжсън. Трябваше да започна от начало. С Ходжсън всичко се промени, от начин на трениране до стил на игра, но новият треньор
още от самото начало демонстрира своята вяра в мен. При него започна моята дълга и щастлива кариера: при Бианки играех десен защитник в схема 5-3-2, а при Ходжсън
бях десен халф във формация диамант, точно като ролята ми от последните няколко сезона. По времето на англичанина, аз вкарах и моя първи гол за Интер срещу Кремонезе
на Сан Сиро, деня бе 3-ти Декември 1995. Гол, който освен обичайните неща, бе естетически ценен и винаги ще си спомням за него с голямо удоволствие (Не съм нападател
и няколкото гола, които съм отбелязъл са ми като деца). Газета дело Спорт, на следващия ден ме наградиха с оценка 8. И така моето име стана популярно или по-скоро
започна да излиза от анонимност.

Oбстановката за мен се подобряваше с всеки изминал месец и дори с привържениците на Интер нещата отиваха на добре. Не бях лидер (това бяха нападателите, в главите
на хората се въртят голове и асистенции), но малко по малко аз спечелих сърцата на феновете благодарение на моята решителност, себеотрицание и твърдост. И защо не,
благодарение на моя дрибъл по десния фланг. И има един красив момент в моя чест, който Курва Норд измислиха и все още пеят: "Сред нерадзурите има играч, който дриблира
като Пеле, давай Санети!". Може би сравнението с Пеле е леко неуместно ( за всички аржентинци, Марадона е над всички бразилци), но трябва да призная че тези думи са в
сърцето ми и когато ги чуя Курва Норд да ги пее почвам да треперя.

От лична гледна точка, първата ми година като Интерист не беше лоша като цяло. Но за отбора нещата не вървяха толкова добре. Завършихме 7-ми, разочароващ резултат за отбор,
който винаги се е целил в Скудетото. Все пак това бе първата година на Морати като президент, а ние всички знаехме че той планира да създаде велик отбор, готов да се бори
на всички фронтове.

Година по-късно, нещата бяха далеч по-добри. Отборът бе подсилен и бяхме дълго време на върха. В Европа изпитахме голямо удоволствие. С Ходжсън, треньор, който аз харесвам
много, въпреки слуховете че той ми е личен враг, ние играехме добър футбол с неговите модерни начини на трениране. Всъщност, ние играхме финал с германците от Шалке 04, сблъсък,
който остава като едно от най-големите ми разочарования. Загубихме с 1-0 в Германия, но спечелихме със същия резултат на Сан Сиро. Имаше много положения в продълженията, но
резултата се запази и се стигна до дузпи, в които германците се оказаха победители, студен душ за нас пред феновете ни. В резултат на загубата, аз избухнах. Това бе, и аз се
извинявам ако съм изглеждал арогантен, единствения мач в който освободих гнева си, единствената среща в която моята безотговорност бе в своята връхна точка. Имаше само няколко
минути до наказателните удари. Топката напусна очертанията, а съдията даде разрешения за извършване на смяна, а аз видях номер 4 на таблото. В този момент неможах да спра гнева.
Изваден, разгневен и се отнесох грубо с Рой Ходжсън. Спор, който ако се свърже с историята би приличал на върха на айсберга при лошите отношения. Бях уморен с високо количество
адреналин и млад, не разбрах че треньора иска да ме замени, защото Никола Берти бе по-добър от бялата точка. След това в съблекалнята, аз се извиних и всичко се оправи с просто
ръкостискане между нас като цивилизовани хора.

Загубата във финала беше като горчиво хапче, което бяхме глътнали. Мечтите за успех на Европейска сцена с Интер завършиха само на 11 метра от целта. Този финал ни направи по-силни
и разбрахме че Интер, по-късно, ще каже своята дума и в Европа и в Италия. Следващото лято Морати докара в Милано футболист, който по това време бе определян като най-добрия
играч в света: Роналдо.

ГЛАВА 9

Интерсолидарност



Определено не бях единствения, който е открил, че Интер е специален клуб. За това трябва да бъдем благодарни основно на Масимо Морати, неговия президент, който е наистина рядко срещан образ в света на футбола. Ако съм се превърнал във знаме на Интер, то това е също благодарение на него. Той винаги ме е карал да се чувствам у дома, винаги ме е окуражавал и преди всичко, заедно с Джачинто Факети, ме е научил на ценности много над футболните. Морати е скромен и винаги на разположение: когато казват, че той е като баща за играчите, това не е само риторично твърдение.

Между нас има силна връзка. Понякога си говорим като приятели, друг път с по-официален тон, в зависимост от обстоятелствата: след почти 15 години, откакто се познаваме, все още се вълнувам, когато говоря с него. Факта, че той ме поставя в списъка с най-великите капитани на Интер, ме кара да се чувствам много горд и доволен. Това означава, че зад себе си съм оставил нещо, което ще се помни и надявам се не е само на терена.

Благодарение на Морати беше дадено началото на няколко хуманитарни проекти. Интер винаги са първите на линия, когато трябва да се помогне на някого в нужда. Това отношение се забелязва и в много играчи. Когато пристигнах в черно-синия дом, капитан ми беше Бепе Бергоми, друга личност, която ме научи, че чрез футбола мога да постигна много, използвайки нашата популярност и слава. "Lo Zio" (Чичото) веднага ме включи в неговия проект, дошъл на бял свят преди няколко години: I Bindun, асоциация, или да го наречем група от приятели, която се бори с години да върне усмивките на тези, които не са получили нищо или съвсем малко от живота. Нейната принципна цел е да се съберат пари за построяването на приемни домове за сираци. Идеята за дом, който да даде бъдеще на хората, връща стари спомени в мен. Не загубих дори секунда и се включих моментално, въпреки, че се присъединих последен и не познавах живота в италианската реалност. От там събрах нужните ми познания, за да основа фондацията PUPI, няколко години по късно. Със сигурност пребиваването в Интер много ми помогна да се превърна в по-чувствителен на определени теми, особено на тези, които са свързани с детството.

Опита с I Bindun беше само първата крачка. Семейството Интер се бори за толкова много различни каузи и ние, играчите, сме горди да представяме клуб, който извън футболния терен е винаги сред първите в солидарността. Солидарност, с която никой не се хвалеше излишно, но беше извършвана чрез малки и простички жестове, които наистина можеха да допренесат за подобряването на живота на онези, сблъскващи се с ежедневните трудности. Мисля, че така е най-честно. С нашата популярност и слава, чрез нашия успех и защо не, нашите пари, ние като играчи имаме задължението да бъдем на разположение в помощ на останалите. Задължението, но също така и удоволствието: защото няма нищо по-красиво от това да успееш да дариш усмивка.

Горд съм да бъда капитан на отбора, който от години подкрепя Emergency и нейният президент, а също и мой приятел, Джино Страда - доктор, който ходи из най-затънтените места по света, разрушени от война, за да помага. Горд съм, че Интер присъства във всяка част по света със своите лагери, инструмент, който позволява на 20 000 деца между 8 и 13 години да играят футбол и по-важното - да растат не само със спортните ценности, но и да обогатят живота си.

Поласкан съм да бъда избран наскоро като атестат към Специалните Олимпийски игри, международна тренировъчна програма за умствено изостанали, която позволява на 1 000 000 от тях да спортуват и участват в състезания. Това беше още едно прекрасно и трогателно преживяване. За много хора, ние, футболистите, сме модели, примери, образци; и самия факт, че само с присъствието си можем да донесем лъч светлина в живота на хората не бива да се забравя.

Сред многото благотворителни каузи, организирани от Интер, най-оригиналната е онази, свързана с южномексиканското запатистко революционно движение и подкомандващ Маркос. Мнозина виждаха в негативна светлина този проект, появил се през 2004г., мислейки, че Морати и Интер подкрепят бунтовниците. Всъщност, идеята беше съвсем проста и благородна: да се съберат средства за изграждането на аквадукт за селото на Зинакантан, което било унищожено от следвоенни групи, както и да се изпратят лекарства и закупят линейки за общностите, които живеят на границата между Мексико и Гватемала. Струваше ни се справедливо да помогнем на населението на Чияпа: солидарността не познава цветове, религия или политически възгледи. Тези общности се борят да направят тяхната култура разпознаваема по различен начин от икономическа и политическа организация, отстоявайки идентичността си. Вярвам, както написахме в първото си писмо до Маркос, в един по-добър свят, неглобализиран и богат на традициите на различни популации. Той се бори, за да върне обратно живота и достойнството на предците на Мексико. Маркос е войник, защитаващ страната на губещите по Земята, на забравените, на непризнатите, които въпреки всичко са се научили да не се предават при никакви обстоятелства. Тази инициатива включва всеки. Всяка глоба, която сме получавали заради закъснение за тренировка или по дисциплинарни мотиви отиваше, за да помогне на хората от Чияпа. Пазя трогателни спомени от писмата, които подкомандващ Маркос изпрати на Интер. Особено неговата снимка, на която носеше все същата си стара маска на бунтовник, а в ръцете си държеше моята фланелка с номер 4. Никога не съм имал възможността да го познавам лично, но думите му показваха колко е образован, умен и ироничен. "Братя футболисти", беше написал той в първото си писмо, с което благодареше на Интер за подкрепата, "каним ви на наша земя да споделим идеи и опит". Няколко седмици по-късно, Маркос писа отново, питайки дали Морати може да дойде, за да се организира среща с "Националния отбор на Запатистката Армия за Национално Освобождение" (EZLN). "Мислим да организираме Копа "Поцол де Баро": седем мача, с които да съберем средства за местните, за нелегалните имигранти и други каузи. Срещите могат да бъдат играни на Олимпийския стадион в Мексико Сити, в Гуадалахара, в Лос Анжелис, близо до Американската военна база в Гуантанамо, в Милано, в Рим и на тероторията на Баските. Ако нямате нищо против, EZLN би желал мачовете в Мексико Сити да бъдат свирени от Диего Армандо Марадона. Странични съдии ще бъдат Хавиер Агире и Хорхе Валдано. Четвърти съдия ще е Сократес. Коментарите наживо за Sistema Zapatista di Televisione Interglattica (единствената телевизия, която се чете, а не се гледа) могат да бъдат направени от уругвайските писатели Едуардо Галено и Марио Бенедети". Думи, пълни с ирония, които накрая можеха да се окажат сериозни. "Истинския мотив, заради който ви пиша, е различен. Искам още веднъж да благодаря на Интер, както и на неговите фенове за обичта и подкрепата към нас." Излишно е да споменавам, че мачовете никога не бяха проведени. Но ако някой ден се случат, не бих имал никакъв проблем да участвам в тях. Ако по някакъв начин мога да помогна, за мен би било удоволствие да играя в Чияпа: в края на крайщата, да риташ топка никога не е причинявало нещо лошо на някого, но дава рождението на празненства и нови съюзи и братства.

Черно-сините цветове също така винаги са подкрепяли борбата срещу мухата це-це, която в АФрика, основно в Конго, причинява сънната болест. В началото мислехме, че е шега, но през 2007ма клуба получи писмо от доктор, който обясняваше как тези два цвята могат да хипнотизират мухата. С научно обяснение, клубът прие да помага с огромен ентусиазъм. По този начин, в сътрудничество с Аталанта, които носят същите цветове, 213 черни и сини капана изтребваха по 50 мухи на ден. Още една победа за нашата огромна Интерсолидарност, "Най-достойната", както я определи подкомандващ Маркос.

Няма нищо по-красиво от това да помогнеш - навсякъде, по всеки възможен начин и чрез всички средства, с които разполагаш.